Vladas Braziūnas

докато прекосявам жп линиите, злочести и злачни без теб до мойто рамо, в страна, в която ми е студено докосни планините, клисурите, мирис на изпотено хвърли влажния липов лист в залива мрачен какъв пиян кораб, артюррембовски, там на чукарите спомняш ли си онзи албатрос накуцващ, опиянен? полите на сакото овехтяло, от вятъра развени? копнеещ за Европа, Западът към Ориента влак подкара но Западът тук дебне в младите горички край клисурите маковете заслепяват, встрани от релсите е ръжената глина, луната се полюшва, за крайчето на облак тъжен се закача или за планета, или в интернет се втурва аз ядох, както рече ти, и сочното свинско месо блажено го поляхме по-късно – о Боже, за негово здраве! – на воля в стаите отдъхвахме, разделяхме си наденицата край огъня из замъците бродехме, в затворите и тоалетните за мъже залитахме и падехме от виното, изправяни от верността уверено и хилядите релси за нас не съществуваха, отнесени от вихъра във вид на пари и угарки, като снимките на годеници остарели хванати коварно в кадър, на разстояние от около... това измислица е вече невръстното момиченце върху гърненцето си, виждаш ли то там? чуваш ли как смее се в съня си? видя ли, че зелени са очите му? обичам те подобно взора си отслабнал, отслабващ и пречистен и липсва ми дъхът ти тъй както моят дъх на тебе липсва