Vladas Braziūnas

trois pensées musicales 1 разтваря се в нощта светлокафявата ти гръд угодливият маслодаен август ни потапя в благоуханни видения и ни зове – дълъг като въздишка ода за нашите изменчиви устни за ябълковото дърво и мъглата в долините в която ти бавно и уморено пристъпваш след славея, в песни захласнат още не е озарило с огъня си утрото жилките на листата и стволовете бели Ласкава моя! обгърни колена мой малък сив любовен талисман недоловим в тишината, седи и плачи и чакай, докато избликне онзи voix d'enfant под моите пръсти, дълга е нощта за това последно жертвоприношение към Бога 2 изпаряваше се угарта, майораните затваряха цветчета палешникът удари череп някакъв в мрака напрегнати сме и тялото ми прониква в твоята нощ, сияят в тъмното нощни блуждаещи огънчета, от водите отнесен като скелет в стаите ти ще белее салът отплувал в черната нощ черната нощ със своите празни зеници ще свети но ти усещаш как спасително сияят одухотворените лица на прилепите познаваш това измерение на преходността огъня на пожарите, о, отзвуците от обидите... в крайна сметка ще останем само ние двамата и отблясък от строшения жертвеник – вопиющата минута за прозрение Ласкава моя! прегърни ме силно сгрей побелелите ми и вкочанени ръце ороси ги с обтекаемия си пламък и слепия Бог към сърцето доведи с песнопение chantant dans la coupole 3 мой малък сив любовен талисман на цигулката на тревите вечерникът свири и тъне в постелите устоцветни най-златната просека в тази гора и тихо трептят калуните в огненен цвят над боровата гора, а главата е буря бучи, сякаш нищо не е забравила: нагръдник, гърдите цели в кръв разделя вътре в нас свободния и пленника ти си подплашена лястовичка, която се крие (ръката ти е хладна) откъснат е вече твоят червеникав плод а в мравуняка на града сме безправни и не разбираш вече кой за кого е и против кого само в съня е съвсем друга ръката своето венчелистче тишината разкрива и забелязвам с тайно удивление свят, спасителен за моята лира: Ласкава моя! цветуща ръка температурата мери и ни обгръща и ни налива в чашите пелинов чай Ласкава моя! не дочувам вече безумната песен на коса в зори докосвам звездите – да ме залеят и с последното je vous aime запалвам нашето прекършено дърво

докато прекосявам жп линиите, злочести и злачни без теб до мойто рамо, в страна, в която ми е студено докосни планините, клисурите, мирис на изпотено хвърли влажния липов лист в залива мрачен какъв пиян кораб, артюррембовски, там на чукарите спомняш ли си онзи албатрос накуцващ, опиянен? полите на сакото овехтяло, от вятъра развени? копнеещ за Европа, Западът към Ориента влак подкара но Западът тук дебне в младите горички край клисурите маковете заслепяват, встрани от релсите е ръжената глина, луната се полюшва, за крайчето на облак тъжен се закача или за планета, или в интернет се втурва аз ядох, както рече ти, и сочното свинско месо блажено го поляхме по-късно – о Боже, за негово здраве! – на воля в стаите отдъхвахме, разделяхме си наденицата край огъня из замъците бродехме, в затворите и тоалетните за мъже залитахме и падехме от виното, изправяни от верността уверено и хилядите релси за нас не съществуваха, отнесени от вихъра във вид на пари и угарки, като снимките на годеници остарели хванати коварно в кадър, на разстояние от около... това измислица е вече невръстното момиченце върху гърненцето си, виждаш ли то там? чуваш ли как смее се в съня си? видя ли, че зелени са очите му? обичам те подобно взора си отслабнал, отслабващ и пречистен и липсва ми дъхът ти тъй както моят дъх на тебе липсва

тук е ореолът, закриват и лицето косите, а тук е малкото момче ой, още не е нарисувало ръцете на Господа с господчетата, а ще се опита да се върже за живота но как от живота да се предпази как глъхне глас – опасна е всяка нота уморен е, в дълбокото е нагазил разлюлян, малко на мъж приличащ, малко на младенеца с мадоната, венче от листи ще бъда при тебе, попипай с палец между гредите, там мъхът миналогодишен е по-голям с цял пръст тази година резката на дограмата върви все по-нагоре докато годините отминават неуловимо и старите разрези помътняват безотговорно а сетне е магарето на двора, на което вечно режат дървата гнили, червеи в подножието им извити но каква е радост, докато баба след пазар нарежда вадейки от джоба бонбони в пърсти хартийки тогава пролетта отново идва, ромолейки и могъща отправя се на път и пак заплашва, няма да се върна какво загубил съм, омръзна ми назад да се обръщам и уж могъщи сте, а как към себе си да се завърна о, продавачи на безлични цветове, а цветовете от една рисунка с нищо не бих сравнил, небето ще дочакам, докато бурите разчорлени пак събере и се удари лице в лице с все сила в полето