Vladas Braziūnas

тук е ореолът, закриват и лицето косите, а тук е малкото момче ой, още не е нарисувало ръцете на Господа с господчетата, а ще се опита да се върже за живота но как от живота да се предпази как глъхне глас – опасна е всяка нота уморен е, в дълбокото е нагазил разлюлян, малко на мъж приличащ, малко на младенеца с мадоната, венче от листи ще бъда при тебе, попипай с палец между гредите, там мъхът миналогодишен е по-голям с цял пръст тази година резката на дограмата върви все по-нагоре докато годините отминават неуловимо и старите разрези помътняват безотговорно а сетне е магарето на двора, на което вечно режат дървата гнили, червеи в подножието им извити но каква е радост, докато баба след пазар нарежда вадейки от джоба бонбони в пърсти хартийки тогава пролетта отново идва, ромолейки и могъща отправя се на път и пак заплашва, няма да се върна какво загубил съм, омръзна ми назад да се обръщам и уж могъщи сте, а как към себе си да се завърна о, продавачи на безлични цветове, а цветовете от една рисунка с нищо не бих сравнил, небето ще дочакам, докато бурите разчорлени пак събере и се удари лице в лице с все сила в полето